Сборникът с разкази “Добър ден, Р.” на Силвия Томова е другото на традиционната българска проза. И като стил, и като етос. Това е книга за всички и за никого. Книга особена, всмукваща, друга.
Едно от нещата, които най-силно привличат в този сборник с разкази, е самото писане - плътно, подробно, кинематографично на места. Читателският поглед бива уловен и от най-малката подробност, не просто уловен, а засмукан. Толкова дълбоко, че накрая едва успява да се измъкне, а самият процес на четене като че е траел цяла вечност.
Поради тази особеност някои от разказите в “Добър ден, Р.” условно могат да бъдат определени като разкази-филми. Такъв например е “Буквата “л”. Разказ, силно сгъстен и наситен. Нещо повече – вкарващ чителя в ролята на носещия камерата. Погледът се мести от подробност към подробност, не остава нищо незабелязано – и извън героя, и в него. Въпреки различието си, този ефект – да бъдеш едновременно в и извън героя, напомня на подобен такъв, познат ни от романа “Изменение” на Мишел Бютор, където: в един и същ момент наблюдаваш героя отстрани и в същото време биваш-в-него. Двата ефекта, както се вижда са различни, но и доста сходни. Общото между тях е, че са следствия на един и същ похват на разказването, а именно – кинематографичността. В “Изменение” ефектът, за който става дума, е следствие от воденето на повествованието във второ лице единствено число, а в “Добър ден, Р.” е резултат от късите, често състоящи се от една дума, изречения, което, междувпрочем, е и другата важна особеност на писането на Силвия Томова.
Обект на пресъздванане в разказите от “Добър ден, Р.” е не външната действителност. Никъде няма да срещнем наименована улица, кафене, топос като цяло. Пространството в тези разкази не е конкретизирано, присъства, без да се натрапва. И това е така, защото център на разказите от “Добър ден, Р.” е не външната действителност, а тъкмо обратното – текстовете са съсредоточени във вътрешния свят на героите. Езикът се приплъзва и се разтваря в подкожието им, като разкрива и най-фините нишки на неизречените им мисли, на непостигнатите им светове. В същото време, разказването е фиксирано и във физическото присъствие (и излъчване) на героите. Погледът усвоява Другия до най-тънките подробности. Камерата e максимално приближена. Зениците – широко отворени.
Героите в “Добър ден, Р.” са затворени в себе си, в стаите си, в световете си. Те са абсурдни и чисти едновременно. Неспособни да бъдат, бивайки в един-свой-вътрешен-свят (“Елисавета”, “Защото Сен Санс”, “Парченца”, “Съвършено е така”, “Клара” и други). Особеното тук е, че подобен тип етоси - самотни, отчуждени, представени дори и в по-крайните им прояви, са пресъздадени не в стряскащия им, болезнен вариант, както е например при Бекет или екзистенциалистите, а напротив – като естествена форма на биване в този свят/живот. Дори при някои от героите биването-в-себе-си е вътрешна необходимост, това е техният начин да бъдат. (“Колко е часът?”, “Олег до залез слънце”, “Добър ден, Р.”, “Франк” и други).
Тихи, мълчаливи, говорещи, творящи своя и нечии други светове в и извън себе си. Такива са героите от “Добър ден, Р.”. А писането, което ги пресъздава, е подкожно – и в преносния, и в буквалния смисъл. Писане, биващо на ръба. Като героите си.
Наред с много добрите разкази, в “Добър ден, Р.” присъстват и някои не чак толкова добри и, определено, без тях книгата още повече би спечелила. Но и така, предвид минималния им брой, “Добър ден, Р.” на Силвия Томова остава едно от ценните събития в съвременната българска литература.
Ваня Клечерова
Томова, С. Добър ден, Р. ИК “Жанет 45”, 2006.
12. 04. 2007.
За “Приложни походки” на Мария Радулова –
приложно
треактории
През миналия век било отредено специално място за един изключително полезен предмет – съд за изпразване на джобове. Човек всяка вечер поемал инициативата да се освободи във въпросната купичка от наносите на обикновените си задължения, както и да остави всеки ден разни полезни неща в касичка за ценни дати, като тебеширено тире за забелязан ден върху дъската за кредит, като гърненце с надписан мед. Този своеобразен филтър на ежедневието днес може да се намери в антикварните магазини сред машинарии за белене на ябълки с размерите на шевна машина и всякакви други подробни погледи в деня. Изобретателите тогава са работели с материята на спокойното и бавно живеене. (87 стр.)
Такъв именно своеобразен филтър на ежедневието е дебютният роман на Мария Радулова “Приложни походки”, излязъл през отминалата 2005-а година. Той, разбира се, не е с размерите на шевна машина, но определено отмива наносите на ежедневието с бързината на движенията на една подобна шевна машина.
Да запалиш индийска ароматична клечка, да попушиш наргиле с ябълков тютюн, да почетеш бавно поезия, да послушаш джазово отстрани, да разгледаш бурените между цветята на терасата, да походиш “между” или поне “м/у”. Практически бе възможно тези неща да се случват и от понеделник до петък, стига да е сполучлива настройката и да има време, да има време, да има време… А повечето хора, добър вечер, драги зрители, не намираха такова дори, за да си изпразнят джобовете… (88-89 стр.)
пачуърк
структура на романа:
четири части
глави – приложни
герои:
три основни героини – Ива, Ида, Инна
един съпруг
един Дегустатор
един Антиквар/Иманяр
бримки
Романът “Приложни походки” се състои, както по-горе вече бе отбелязано, от четири части, всяка от които включва определен брой глави. “Тиражи и Шафрани”, “Карамели”, “Бодиарт”, ”Пачуръкт на Инна”, “Скреч”, “Витражи”, “Керамики”, “Малки пластики”, “Апликации”, “Треактории”, “Мъхове и мохери”, “Шекеризиади”, “Шупли”, “Макрамето на Ида”, “Естествена глиптография”, “Оригамито на Ива”, “Апликации” – това са наименованията на част от главите на романа, които, съвсем приложно, обрамчват и формират структурата му. Между тях няма пряка връзка, дотолкова, доколкото не следват някаква хронологична последователност и причинно-следствена обусловеност по между си. В този смисъл, сюжетът на романа не се състои от основно събитие и центрирани около него персонажи, той представлява пачуърк от историите на трите героини – Ива, приятелката й от детинство Инна и сетрата на Инна – Ида. И като всеки пачуърк – тези истории се съшиват чрез определени нишки, които на надсюжетно, т. е. контекстуално равнище, сплитат целостта на романа.
алтернативно
“Приложни походки” е роман, в който, както вече казах, нито повествованието, нито сюжетът, нито героите са създадени в класическия вариант на романното повествуване и сюжетиране. Алтернативността, с която Мария Радулова подхожда в сюжетирането на романа си, нестандартният й стил именно превръщат този роман в уникален и неповторим. Стилът е и онова ценно качество на “Приложни походки”, заради което този роман заслужава да бъде прочетен.
витражи
Един опит за съзнателно постигнат аутизъм (Ива), една дегустирана, постигната и изконсумирана любов (Ида), едно извънбрачно дете, една сладкарница (Инна) съставляват повърхностните багри на витражната структура на романа. Под тях смесват цветовете си и дооформят романовата канава стремежът, нуждата да бъдеш себе си в себе си, извън делника и сивото му еднообразие, да извайваш светове с вътрешния си поглед (Ива), да постигаш реалността извън буквализираната й същност, чертаейки и постигайки треактории отвъд видимата страна на нещата (Ида), да бъдеш, въпреки условностите и препъни-камъните на външния свят, традицията, семейството (Инна).
оригами
Приложни походки прегъват страниците на романа на Мария Радулова, преплитат и усукват мисълта, думите, нещата и творят оригамито на живота – онзи – другия – инсайдния, често невидим за външното око, полагащ героите в бездънието на онова там, което е другото на тук-и-сега и което те творят гънка по гънка, биговане след биговане…
И. Най-малко очакваше подобна сополива развръзка. Усамоти мисълта в скицника да отдъхне още известно време. Отлежа месец, за да бъде сигурна. Листът сам започна да нагъва посоките, да предусеща ъглите и прегъвките, да фалцова, бигова, рицва и кашира, да заобля геометрията и да постига обем и измерение… (162 стр.)
стопкадър
Единственото, което следва оттук насетне е насладата от цялосния прочит на романа на Мария Радулова “Приложни походки”. Приятно четене!
Ваня Клечерова
“Приложни походки” – Мария Радулова, ИК “Жанет 45”, 2005.