insight

сънят обгърнал вените дъхът на нощта разпръскващ ме на хиляди тънки струи спомени
бях
детето в тъмния уют на нечия утроба стъклото пробождащо гърлото на сивата птица
съм
всяка сутрин облизвам дулото на деня залепям очите си с левкопласт затварям прозореца и се сгушвам в ъгъла на света в очакване на тъмното
бях
закръглена милувка в окото на нечий чужд сън развратът в бели жадуващи очи
съм
пясък под стръкче трева зелена дума на дъното понякога сънувам вълните ме отнасят без бряг без минало без бъдеще тиха прашинка във времето
съм
дните минават през мен държа морета в обятията си падам ставам денят разплита косите ми целува очите ми
бях
отнасям уморени стъпки в нищото късам сърцето си съм бях съм бях
съм
бъдеще време е моето минало изсънувано време тихи стъпки мълчаливи дихания
съм
нощта на ръба на луната без име
бях
съм
бях
съм
бях
слизам от високото на нощта потъвам в дълбокото на първите тъмни очи

съм

с черен молив
подписвам дланите ти

сами сме
без любов
без тъга

с много мастило в утробите

бедрото ти е опит
за фотогенично стихотворение

затвори очи
преглътни ме

право в обектива

щрак!

свирепо и нелепо
като бавно
отмиращата
идея
за
ден

триъгълно и тръпнещо
като горните редове
се доизмислям
между небето и луната
между тревата и пръстта
обличам дрехите си наобратно
страстен авантюрист
в приказка без кауза
градът е заспал
очите му схлупени
тениската ми черна
разхождам усмивката си
тротоарите сплитат
рцете си в косите ми
светофарите
двусмислено ми намигат
тичам вървя
лежерно и плавно
пръстите разсеяно
клавиаторят
до другата пряка
до другата пряка
разтворена паст
на счупената ни нощ
на блудната ни съвест
охтичаво дете
непознало края
на нито една история
не ресто не струва
завързвам обувката си
намествам мислите си
в поза дал-взел
градът се прозява
събужда
разбужда
падам
доволно
с усмивка
гърлото е дълбоко
пътят широк
и знам
друг ще ме смени
какво тук значи
някакво си клавиатурене

това
е
толкоз
просто
и
логично

като пепелта в края
на сутрешната ми цигара

гърбът е прояден
вените набъбнли
завързвам на възел
косите си градът е
притихнал светът
онемял дълбоко в
погледа притиснат в
спомена последният
сън чегърта през равни
интервали времето
ноктите ми растат
наобратно като в едно
старо стихотворение а
червеите от едно друго
прилежно ми донасят
пощата навън смисълът е
измислен навътре думите
кухи ето ме ето ме парцал
по парцал среднощни
снежинки мислите бавно
полепват върху езика ми
без вкус без мирис леко
влажни на пипане ето
ме в лице защото гърбът е
прояден вените набъбнали а
там долу в погледа Той бавно
разнищва езика си
ето ме!