автори: еоla, tsvety, nesrin, triss, zdrach, latemoon, Гост
съшил “кръпката”: triss
вали
време е да измия очите си
и прозорците
да спра да харесвам турски поети
да успея да се отделя от стиховете им
дори когато мисля че ме изядоха
всъщност толкова малко неща
могат да напрегнат ума ми така
че да се задържа над тях
да се забравя
но не мога
поне докато ми липсва някой в шепата
и докато намирам нещо пред вратата
и илюзиите продължават да поддържат
вътрешния ми мир
тогава гледам на живота с насмешка
и се смея
освен на тъжните напуснати учители
въобще днес искам да съм истинска
дори когато това обърква хората
да съм кехлибарена и добра
дори това да обезсилва
да се опитам да вярвам..
че съм паяк
и да разбера къде свършва всичко?
и има ли останало какво да започне оттам?
дали, ако съм паяк, паяжината ми ще да издържи?
но… харесвам само тарантулите
изпуших си цигарите
а
ми се потъва в дима…
сега просто химикалът и листът са прангите ми
ето днес раз-членявам думите
и
получавам многодумие от всяка една дума…
а вчера бях седнала на такова място в автобуса 94
че изпълнявах функцията на оператор на жълт перфоратор
през прозореца виждах залез на забавен каданс
повторение
миналата зима не го ли снимах същия?
днес исках да умра
за първи път от толкова години
странно
намерих се случайно във долапа сред заключени мечти
прочетох ги
и изкрещях
познайници ми бяха
до една
отложих си смъртта
прегърнах ги и
заживях
автори: eola, triss, pandeho, tsvety, dada, des, alberta
съшил “кръпката”: triss
Поезията е най-лошото нещо, което може да му се случи на човек.
Нещо като идеята да бягаш в 5 следобед.
Мислех си колко съм уморена от думите всъщност,
от празнословието, и в думите, и в погледите.
Как понякога неспособността да общуваш истински с близките ти хора,
освобождава смеха ти,
способността да се забавляваш, каквото и да значи това;
една безумно лесна и безполезна роля.
Но такива вечери са хубави.
А ми се спи.
Очите ми се затварят -
НАПУК на душата ми
дето толкова й се пътува….
Днес си мисля колко отвратително много ми се пише,
мисля за един човек, който отвратително много ми липсва и друг,
който отвратително много искам да видя,
мисля си още как ми се остава будна до 6 сутринта, само заради чувството.
Мисля колко е хубаво да прегърнеш приятел за Добре дошъл.
Въпреки че понякога не мога да съм съпричастна.
Омръзна ми да съм часовник.
Слънцето да пее, птичките да блестят, кравите да танцуват,
хората да крещят.
Затварям си очите,
вземам писалката
и пиша:
“аз мога да пиша сляпо”.
Не ми се носят слънчеви очила,
искам да виждам слънцето и то мен.
Чудя се дали е само начин да усетиш че си тук?!
А е прекалено зелено, за да съм черна.
Питам се защо пият слоновете.
За да забравят
или заради фонтаните и децата?
Иска ми се да сънувам, че всичко е различно.
Че сутрин се събуждам чиста, въпреки че после ме преобразяват очите на другите.
Къде си тръгнал да свириш с това малко акордеонче
в метрото?
На 10 години си още.
Циганчето ме кара да се чувствам празна като
една песен на radiohead,
снимки,
обещание и още много празни неща.
Кара ме да съм черна
като негърски блус.
Да чувствам, че не съществуват никакви принципи и никакви истини.
Слънчево-зелено ми е.
Премазано.
Искам стиховете ми да започват ей така от нищото и пак така да свършват.