да разказваш просто е като забравено изкуство
толкова по-силно ще ме заслепи градината посред фразата
или отходната яма няма значение
вече не различавам явленията според чара или грозотата
които сте им приписали
и което е най-трагичното не смятам за нужно да ви провокирам
трябва да говориш спокойно с широк жест на гръдния кош
без много-много да викаш
мисълта досега окована с прекомерен
церемониал
се свързва с другите мисли като нощта с деня
конят върви каруцарят клюма и в стоманената ролетка
трясна гръм
или лястовичка долетя в стаята на съдия-следователя
има дни когато песента ни обижда а танцът
е отвратително кълбо което изритваш
плесента на зида мимоходом съзряна ме трогва
повече от остроумния филм
ние вървяхме ръка за ръка и ти ми говореше
ти ми говореше без гримасите които те отдалечават от мойто сърце
твойте очи не бива да ги сравнявам с нищо ако не искам
да ги загрозя
твойте очи за трети път вече вперени в дървото на ъгъла
искрата се появява когато едната крачка е учудила другата
твойте очи се оказаха толкова явно очи
как да не плача когато внезапно се спуска нощта
виждам твойте очи в нощта
широко отворени както тогава във файтона и както
днес следобед нейде в Летна
някой говори и аз го слушам внимателно
в края на фразата свиваме с теб към квартал
напълно забравен от нас
а зад другия ъгъл газово осветление малък Ню Йорк
има ли смисъл да призовавате всички птици като не сте
ги видели
врабчото който е хвърлил око на моята кифла
в ресторант-градината
е по-палав от рима
сирената от близкото предградие е пропъдила римата
от търговския проспект на прекупвачката
а плакатният надпис край отворената църква
изплува тъкмо навреме
сваляш мократа потна яка
като глава на медуза за да можеш да опишеш донякъде
стаята в която си днес
говорейки с вас
аз не забравям да поглеждам встрани
за да различа поезията от академията
мисълта е оживена
конят не прави за мене по-близко магарето
в никакъв случай
нито небето водата
помежду им има естествена отдалеченост която се знае
убийствените плеоназми ме изгониха вече от толкова
общества
дето времето се прекарва като в игри на разговор
осветлявам с джобно фенерче ябълката търколена
край стълбите и се смайвам
читателю тръгни и ти с нас ръка за ръка
ще вървим един до друг
аз съм напред с половин крачка само
и се удивлявам не по-малко от теб
вярвай изпитвам ужас от скуката
а това е гаранция че няма да разговаряме
по общоприетия начин
задминава ни автомобил
хващам те леко за рамото
и щом пътят се освободи
ще ти разправя докрай свойта история
без да се червя от срам когато минаваме край огледалото
или покрай латерната която ме кара най-внезапно да спра да говоря
и да запея
витезслав незвал,
1932
превод: димитър стефанов