ОГЛЕДАЛО
Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.
Попадне ли ми нещо, глътвам го
каквото е - не ме помътва ни омраза, ни любов.
Не съм жестока. Достоверна съм -
око на малък бог, четириъгълно.
Вторачила съм се в отсрещната стена.
Камъни.
Просто не виждам къде бих могла да отида.
Луната не е врата. Тя е всъщност лице -
като кокалче бяло, съвсем разтревожено.
Тя влачи морето подире си като черно деяние,
устата й - нямо, отчаяно “О”. Аз живея тук.
В неделя камбаните стрясват двукратно небето -
Възкресение, утвърдено от осем огромни езика.
Накрая те всички трезво кънтят имената си.
Тисът сочи нагоре. Той има готическа форма.
Очите се вдигат след него и срещат луната.
Тя е моята майка. Не е тъй добра като Дева Мария.
От сините й одежди излитат прилепчета и сови.
О, добротата - да можех да вярвам в нея,
в светото лице, омекотено от свещите,
свело, към мен специално, кротките си очи.
Аз падам отдавна. Облаци разцъфтяват -
сини, мистични - над ситните звездни лица.
В църквата всички светци ще са сини,
ще плават на нежните си нозе над студените пейки,
с лица и длани втвърдени от святост.
Луната не вижда това. Тя е дива, плешива,
а тисът вещае не друго, а мрак - мрак и мълчание.
БРЯСТ
На Рут Фейнлайт
Познавам дъното, казва тя. Познавам го с огромния си отвесен
корен.
Ти от това се страхуваш.
Аз не се страхувам - била съм там.
Морето ли е шумът, който чуваш в мен,
неговите недоволства?
Или гласът на нищото, който беше лудостта ти?
Любовта е сянка.
Как лежиш и плачеш след нея.
Чуй - ето копитата й - избягала е, като жребец.
Цяла нощ ще препускам така, устремено,
докато главата ти стане на камък, възглавницата ти малка
морава.
Отеквайки, отеквайки.
Или да ти донеса звука на отровите?
Тази огромна тишина е дъжд сега.
А това е плодът му - тенекиенобял, като арсеник.
Изстрадах зверствата на залезите.
Обгорени до корен,
червените ми влакънца пламтят и не помръдват, една ръка от
жици.
Сега се разпадам на парчета, които политат наоколо като трески.
Вятър от такава ярост
няма да допусне свидетели - трябва да крещя.
Луната, също, е безмилостна - ще ме влачи
жестоко, оставайки без успех.
Сиянието й ме поразява. Или може би аз съм я уловила.
Ще я пусна да си ходи. Ще я пусна да си ходи.
Смалена и плоска, като след основна операция.
Как лошите ти сънища ме обладават и даряват.
Обитава ме вик.
Вечер той излита
като търси, с кукичките си, нещо, което да обича.
Ужасена съм от това тъмно същество,
което спи в мен;
цял ден усещам леките му, пухести премятания, злобата му.
Облаци минават и се разпръскват.
Нима това са лицата на любовта, тези бледи безвъзвратности?
И за това ли тревожа сърцето си?
Неспособна съм на повече знание.
Какво е това, това лице
така убийствено в примката от клони? -
Неговата змийско-отровна целувка.
Тя вкаменява волята. Това са усамотените, бавни грешки,
Които убиват, които убиват, които убиват.
Смърт & CO.
Двама, разбира се, че са двама.
Сега изглежда напълно естествено–
Онзи, който никога не вдига поглед и е със затворени очи,
две сфери, като тези на Блейк,
показващ
родилните петна които са търговската му марка -
белегът от изгаряне с гореща вода,
голият
с цвят на зелена ръжда.
Аз съм червено месо. Човката му
почуква наклонено: все още не му принадлежа.
Казва ми колко зле фотографирам.
Казва ми колко са сладки
децата в техния болничен
хладилник, една обикновена
яка около врата,
след това воланите на йонийските
им погребални тоги,
после две крачета.
Не се усмихва, не пуши.
Другият го прави,
с коси дълги и игриви.
Нещастник
мастурбиращ бързо,
иска да бъде обичан.
Оставам неподвижна.
Студът ражда цвете,
росата ражда звезда.
Камбана на умряло,
камбана на умряло.
Някой е загинал.
Бездетна жена
Утробата
разклаща своя пашкул, луната
се откъсва от дървото безцелна.
Пейзажът ми е ръка без линии,
улици завързани на възел,
а възелът съм аз,
Аз – розата, която купуваш –
Това тяло,
Тази слонова кост,
неблагочестиво като писък на дете.
Подобно на паяк, въртя огледала,
вярна на моя образ,
не отделям нищо друго, освен кръв –
Опитай я, тъмно червена!
И моята гора
Моето погребение,
и този хълм и този
блестят с усти на трупове.
ТРЕСКА 103°
Непорочна? Какво значи това?
Езиците на ада
са притъпени, притъпени като тройните
езици на тъп, тлъст Цербер,
който хрипти пред портата. Неспособен
да оближе чисто
маларичното сухожилие, грехът, грехът.
Възпламеняващите се писъци.
Незаличимата миризма
на изгасена свещ!
Любов, любов, слабите струйки дим се извиват
от мен като шаловете на Айсидора, изплашена съм -
един шал ще се заплете и ще остане в колелото.
Такива жълти мрачни струйки дим
се развихрят. Те няма да се издигнат,
но ще изтрополят около Земята,
като задушават старите и смирените,
бебета -
парникови цветя - в техните кошчета,
призрачната орхидея,
пуснала във въздуха висящите си градини,
дяволски леопард!
сиянието го превръща в бял
и на часа го убива.
Посипвайки телата на прелюбодейците
както пепелта на Хирошима, разяждайки ги този път.
Грехът, грехът.
Скъпи, цяла нощ
аз мъждуках, запалвах се, угасвах и пак се запалвах.
Чаршафите натежават като целувка на развратник.
Три дни.Три нощи.
лимонова вода, пилешки
бульон, вода, повдига ми се от тях.
Прекалено непорочна съм за теб или за всеки друг.
Тялото ти ме наранява, както светът наранява Бог. Аз съм фенер -
главата ми - луна
от японска хартия, кожата ми - от ковано злато -
безкрайно нежна и безкрайно скъпа.
Топлината ми не те ли зашеметява. А светлината ми.
Аз самата съм огромна камелия,
която искри и идва, и си отива, блясък след блясък.
Мисля, че изгарям,
мисля, че може да се издигна -
мънистата от горещ метал политат, а аз, любов, аз
съм чист ацетилен
девствена,
свързана съм с розите,
целувките, херувимите,
и с всичко, което тези розови неща означават.
Не с теб, нито него,
не него, нито него
(моите същности се разтварят, стари развратни фусти) -
в Рая.
Лалета
Лалетата са раздразнителни, тук е зима.
Виж колко бяло е всичко, колко спокойно и снежно.
Уча се да бъда кротка, тихо лежейки до себе си,
така както светлината лежи върху тези бели стени, леглото, тези ръце.
Аз съм никой; нямам нищо общо с експлозии.
Дадох името и дрехите си на сестрите,
на анестезиолога миналото си, а на хирурга - моето тяло.
Между възглавницата и чаршафа подпряха главата ми
като око между два бели клепача които няма да се затворят.
Глупава зеница, всичко трябва да търпи.
Сестрите минават многократно, не досаждат,
минават като чайки в собствено пространство с белите си шапки,
размахват ръце, едната идентична на другата,
така не е възможно да ги преброиш.
За тях моето тяло е камък, чакат го както водата
чака камъните, по които трябва да се плъзне, галейки ги нежно.
Вкочанена ме вдяват в бляскавите си игли, носят ми сън.
Сега загубих себе си, омръзна ми от тежести –
Коженият ми всекидневен несесер като черна кутия за хапчета,
мъжът и детето ми се усмихват от семейната снимка;
усмивките им се закачат за кожата ми, малки весели въдици.
Хвърлих някои неща в морето, аз, товар тридесет годишен
упорито вкопчен в името си и адреса.
С гъба измиха моите любови.
Уплашена и гола върху пластмасова зелена носилка,
погледнах колекцията си от чай, панерите за хляб, моите книги
как изчезват потъвайки и водата се затвори над главата ми.
Сега съм монахиня, никога не съм била толкова чиста.
Не исках цветя, исках само
да лежа с обърнати ръце и да бъда празна.
Колко съм свободна, нямаш представа колко съм свободна.
Спокойствието е толкова голямо, че те заслепява,
и нищо не иска, само етикет с име и малко дрънкулки.
Смъртта е това, до което мъртвите достигат; представям си ги
как я гълтат като нафора при първо причастие.
Лалетата са твърде червени, боли ме от тях.
Дори под хартията ги чувах как дишат
крехки под белия бинт, като отвратително бебе.
Тяхното червено говори на моите рани, отговаря им.
Коварни са: изглеждат плаващи, а ме натискат надолу,
разстройват ме внезапните им езици и цветът им,
една дузина червени оловни тежести около гърлото.
Никой не ме наблюдаваше преди, сега съм наблюдавана.
Лалетата се обръщат към мен, а зад мен прозорците
където веднъж дневно се разширява и изтънява светлината
и се виждам - плоска смешна сянка на разрязана кукла,
между окото на слънцето и очите на лалетата,
и нямам лице, поисках да се изтрия.
Живите лалета изяждат кислорода ми.
Преди да дойдат въздухът беше достатъчно спокоен,
тръгваше и идваше, дихание след дихание, без вълнение.
После го изпълниха като врява.
Сега въздухът се чупи и върти така както реката
се чупи и върти над потънала ръждясала кола.
Концентрират вниманието ми, което преди беше доволно
да си играе и почива без ангажименти.
Стените и те, изглежда се затоплят.
Лалетата би трябвало да са в клетка като бесни животни;
отварят се като устата на голям африкански тигър
и съзнавам как сърцето ми отваря и затваря своята
ампула от червени пъпки от чиста любов към мен.
Водата, която опитвам е топла и солена, като морето,
и идва от една толкова далечна земя, колкото далечно е здравето.
ДОТУК
Жената е сега съвършена.
Мъртвото й
тяло се усмихва уталожено.
Древногръцка уж-неотменност
прелива в диплите на тогата й.
Босите й
нозе сякаш шепнат:
Вървяхме дълго, свърши се.
Две мъртви деца като бели змии -
по едно на всяка
кана мляко, вече празна.
Тя ги е свила
обратно в тялото си както розата
събира цвят, ако градината
се втвърди и рукнат алени мириси
от уханните дълбоки гърла на нощното цвете.
Луната няма за какво да тъжи,
тъй както се е вторачила изпод костната си качулка.
Тя е свикнала с тия работи. Креповете й
пращят и се влекат.
———-
преводи: вл. трендафилов, п. глеридис, юл. радулова