insight

“Аз съм малка локва след пролетен дъжд и само лекото ръмене в душата ме набраздява,
иначе съм незабележима.”
м. с.

съм
дърво без корени
вятър в пропукана чаша
сутрин никога не се будя
вечер не заспивам
съм кокалът в чинията на вятъра
огризката в чаената супа
обелен картоф оставен на припек
пуша само фасове
огризки
недописани думи
фрази
букви в зародиш
съм
не съм
съм
не съм
едно момиче в бялото ми вчера късаше бели маргарити
съм
не съм
с ъм
не с ъ м
ммммммм
понякога
фаровете на случайни автобуси ме будят
унасят
отнасят
а морето е черна буца загнездена в гърлото ми
навън е пет и половина
безумни лястовици вият умни гнезда
тракат улични лампи
светофари
обувки
улици
а аз съм локвата след пролетен дъжд
която ги набраздява
след леко ръмене
съм недоносено водорасло в супата на случайния ден
съм
не
съм

иначе съм незабележима

часове безпаметно четене разсъбличане на ръба и вмъкмване в подкожието на чуждото междуредие нишките се късат думите ме повличат на дъното тя съм аз аз съм тя безвремието е тотално режа отверстията на редовете й с дъха си навлизам все по-навътре и надолу тъмнината става светлина и обратно лудостта се стича във вените розата е черна ние сме едно едното е нас в очите на бялата й котка кръглия диван и безбрежните води на страховете й мислите карфици пробождащи очите ми настръхват с всяка обходена страница дишам с дробовете й все по-бързо и по-неистово пиша лудостта й върху пожълтелите листа стъпквам сухотата на бледите отражения и следвам ръката й пръстите са трескави сини и жълти като “сняг през юли” като ъгъла на светлосянката й отразена в бялото на облаците мостът е висок минутите хлъзгави само една крачка ни дели от полета
границата е безумномалка тънка и неистова

две секунди отвориха очите ми светлината разкъса ретината дланите се разцепиха пръстите останаха да висят в нищото събличам пижамата поради деня който танцува в шепите дращи ходилата ми и разстила път кафето е безвкусно бяло като празния ден вторачен в слепите ми очи вратата е заключена пътят предначертан боса съм вятърът разпилява мислите ми улицата е топла и тиха пет дървета премрежват погледа ми хвърчило съм повивам небето отсреща хълмът ми намига приветливо единствената усмивка която някога съм рисувала денят прониза устрема ми падам клоните разкъсват тялото ми пронизват ръцете ми краката ми гнездото е мъртво думите сухи кални и голи дори не мога да изкрещя облизвам разкървавената нощ болното тяло проснато на пода белият сън кървя усмивката е бледа разкривена и плаха тихо е от очите ми надзъртат две бели пеперуди денят пронизва порите на кожата
не спя

на ръба очите ми са сиви петна гледащи отвисоко тъмно е хоризонтът лази в краката ми пронизва облаците дланите сухожилията косите ми са клони без листа есен е зимата затваря очите на къщите две деца сънуват коледа и сини пеперуди на ръба сивото на очите ми поляга в сянката на бях и не искам да бъда тъмно е улицата осветява празнотата полепнала по шията ми боса съм паветата не болят не нараняват сухите ми дни и онзи ъгъл със сгушената тишина на мисълта ми червен и черен едновременно ухаещ на мили отсъствия не спя рисувам думи върху ноктите си притеглям безвремието под кожата по клепачите по ръба отсъствам границата е безумномалка
не спя