може би ако надигне очи и види отражението
границата е безумномалка
няма граница. има малък розов белег
и ако надигне очи и види отражението
ще е с отворени очи
които гледат нагоре
и навътре
където инсайдът чертае розови петна
върху бездънията на бездните
където белезите се усмихват и гъделичкат миглите
и залеза на слънцето
скътан под клепачите
в ъгъла
на нощната лампа
и в отразеното червено по маникюра ми
и в сянката на сегашното ми вчера
тогава белезите прихват
и страхът се пръска от смях
и само денят разкъсва мислите
и белезите стават спомени
а сутрин?
сутрин очите се мръщят на светло,
без…
и още без …
защото е….
всъщност както винаги.
кактообикновеното както обикновено се случва
ще се събудя ли?
да. разбира се.
никой не спи вечно.
а и кафето ще изстине
и прозорците ще нарисуват вятър
който ще развява парите на слънцето
ще разтворя бавно шепите
ще си измисля дървото без корени
ще нарисувам шапка палто и довиждане
и с последната глътка на тръгване
ще отворя вратата на дъното
някъде по улиците ще се лутам,
ще цопкам в локвите,
и сигурно далече в отражението ще видя шапката й,
и само по палтото й ще я позная,
няма сянка,
отнякъде ще чуя и това довиждане,
но сигурно ще ми се стори, че го казва вятърът,
защото само вятърът си заминава
и времето отново няма да е празно
само вятърът ще е отминал
а после
само тишина
без вятър…
автори: amritta и latemoon
14.11.2006.