автори: eola, triss, pandeho, tsvety, dada, des, alberta
съшил “кръпката”: triss
Поезията е най-лошото нещо, което може да му се случи на човек.
Нещо като идеята да бягаш в 5 следобед.
Мислех си колко съм уморена от думите всъщност,
от празнословието, и в думите, и в погледите.
Как понякога неспособността да общуваш истински с близките ти хора,
освобождава смеха ти,
способността да се забавляваш, каквото и да значи това;
една безумно лесна и безполезна роля.
Но такива вечери са хубави.
А ми се спи.
Очите ми се затварят -
НАПУК на душата ми
дето толкова й се пътува….
Днес си мисля колко отвратително много ми се пише,
мисля за един човек, който отвратително много ми липсва и друг,
който отвратително много искам да видя,
мисля си още как ми се остава будна до 6 сутринта, само заради чувството.
Мисля колко е хубаво да прегърнеш приятел за Добре дошъл.
Въпреки че понякога не мога да съм съпричастна.
Омръзна ми да съм часовник.
Слънцето да пее, птичките да блестят, кравите да танцуват,
хората да крещят.
Затварям си очите,
вземам писалката
и пиша:
“аз мога да пиша сляпо”.
Не ми се носят слънчеви очила,
искам да виждам слънцето и то мен.
Чудя се дали е само начин да усетиш че си тук?!
А е прекалено зелено, за да съм черна.
Питам се защо пият слоновете.
За да забравят
или заради фонтаните и децата?
Иска ми се да сънувам, че всичко е различно.
Че сутрин се събуждам чиста, въпреки че после ме преобразяват очите на другите.
Къде си тръгнал да свириш с това малко акордеонче
в метрото?
На 10 години си още.
Циганчето ме кара да се чувствам празна като
една песен на radiohead,
снимки,
обещание и още много празни неща.
Кара ме да съм черна
като негърски блус.
Да чувствам, че не съществуват никакви принципи и никакви истини.
Слънчево-зелено ми е.
Премазано.
Искам стиховете ми да започват ей така от нищото и пак така да свършват.