тъжно е тихо е времето и то е спряло само хората бързат за къде за какво защо тъжно е тихо е стрелката на часовника май помръдна един кратък миг светлина усмивки после пак тъжно е тихо е както обикновено нося себе си усмивката си отзад в джоба а пак е тъжно и тихо малко боли но само малко огледалото и то е бледо и празно столът масата прозорецът безвремието ги погълна всичките то е навсякъде тихо е тъжно е а беше само миг … ……… …….
как съм
не много как но според тазсутрешната прогноза се очаква до ден-два да бъда поне как …. ….. …..
защо не мога
всеки следва пътя си и всички сме сами.
а защо не мога
разговарям със себе си всъщност разговарям със стените защото няма никакво човешко същество наоколо налудностите преминават една след друга шмугват се някъде между брояча на часовника и вървежа на минутите как съм “ “, т.е. никак не знам по отношение на себе си дали-или понякога да друг път не но винаги защо добре съм мисля си просто а чувството боли…
мисли думи думи мисли стените мълчат часовникът бута времето кара го да бърза да върви да не спира разговарям със стените всъщност разговарям със себе си защото имам само себе си тихо е топло е малко боли очите горят усмивката се разхожда по перваза прозорецът осветява пътя й погледът е зареян очилата търсят стария рефрен думите говорят тишината убива времето часовникът тихо простенва мълчанието залива стаята… … ………. ….. …

отварям съзнанието си чукам по прозореца виждам небето чакам светлината търся себе си викам без глас пиша по килима търся думите намирам болката понасям голата стена чукам по синята мъгла вали и пак е топло и сухо и тъжно без думи без мисли без чувам дъха си но не и шепота си сграбчвам тъмнината и я захвърлям в нищото отново съм out of себе си отново съм без себе си търся се не се намирам крещя в болката прорязваща нищото ходя бавно нося остатъка от себе си тежи ми нищото хванах обувката си връзката но нямаше път нямаше небето синьото на небето всичко беше но вече не е а дали докоснах нещо не помръдна беше все още топло леко е и малко тежи тежи ми нищото и пак вървя и търся търся себе си но намирам намирам тебешир рисувам тревата оранжева небето топлосиньо вятърът ухае мирис и пак сълзи а долу езерото сухо и мъртво къщата тъжни стени вратата липсва коминът тежи дървото спи в съзнанието проблясък за един миг май беше мисъл или пак почука съседът оня дето все се киска без глас без зъби тича насам-натам търси себе си не това беше моя реплика търси котката дето вчера я сгази камион нещото разкъса тишината удари я повали я с един замах чу се само сподавена ти-ши-на и дрезгав кикот май беше нещото дето удави тишината чувам себе си или нещото което иска да влезе в мен иска да бъде себе си но не го намирам чакам го сама в тъмното където жълтото тихо бледнее търся го не виждам вече нищо не виждам само косата си трябва да вървя да тичам хем ми беше хубаво навън на тъмното студено е и пак вали викам без да чувам нищо не нося и пак е тежко и тъмно и нощ е но няма звезди и стаята е тиха и гола като себе си пардон като мойто себе пиша с огън по тялото си търся го нося този шепот пронизва главата ми без коса тя остана да виси на дървото старецът пак се хили с беззъбата си уста търси котката онази дето вчера но това вече го казах казах къде са думите къде е небето косата ми очите ми нищото вървя по облаците живи са като децата търся себе си и пак се сблъсквам с нищото то ме следва търси ме но аз не съм тук и тук не е тук потъвам и пак вървя а трябваше да тичам тъмно е и май е ден и вече не вали прозорците са мокри стените прогизнали а мойто себе е изгубено търся го викам навън е тихо и листът е все още бял времето и то е бяло и сиво и бледочерно и мастилото и листа и пръстите студено е а краят все не идва часът и той тик-так тик-так времето и то заприщва дъха си изкача в тъмното няма жертви няма няма има само време изтичащо лампата ключът телефонът без кабел звъни пак е тихо нещото го няма тича по стълбите клепачите тежат очите ги няма тихо е тежко е трябва да пиша пръстите отекоха листът не свършва трябва да тичам да бягам боса съм малките камъчета галят ходилата топло е небето е синьо децата хвърчат смеят се аз отсъствам отново търся себе си или нищото не помня стените са голи зъзнат в мрака навън вали или беше спряло пак е тихо котката спи не оная на съседа дето вчера я сгази камион а другата уличната спи котката навън е тихо тихо е и в мен звездите галят косите ми търсят ме но мен ме няма ходя боса песъчинките си играят с пръстите лампата свети продължавам да пиша да търся да викам да не виждам да не намирам да вървя да тичам не ми се спи клепачите тежат буквите изчезват пръстите замират търсят но не виждат не намират тичам и се смея търся себе си викам искам да догоня времето да умия очите си да виждам да чувам та-та-та та-та-та звънят камбаните късно е навън вали и нещото вече спи всички спят очите не виждат клепачите тежат небето е синьо а аз не съм аз не съм тук и тук не е тук тихо е тъмно е всички спят заспивай и ти нещото е там навсякъде и те чака иска да те открие да бъде себе си затваряй очи и почвай да сънуваш та-та-та та-та-та приспивната песен вали и нежно гали клепачите та-та-та та-т-а т-а т-а та т а т а вече всичко спи тихо е навън пак вали та-та та т-а т-а т-а та т а……. ….. …. …

/2002 г./

кафето вечер
е
като пижамата ми сутрин -
покой-но
отвъдно
и
шарено

18.04.06