мигът, в който…
знаеш.
затварям очи
и пиша.
забравям.
(мигът, в който…
знаеш.)
буквите около мен
са пресъхнали
и изкорубени.
(мигът, в който,
знаеш….)
и, все пак, пиша.
запотени устни
облизват мътните думи.
(мигът, в който…
знаеш.)
черно и сиво.
погледи,
потопени във восък.
светят.
(мигът, в който…
знаеш.)
зимно ми е.
ледът напряга кожата ми.
изреченията ми хрущят.
(мигът, в който….
знаеш.)
гола и тежка съм.
тялото ми – камък,
със счупени ръбове –
тежи. и е голо.
(мигът, в който….
знаеш.)
пръстите ми ровят земята,
плътна и тлъста,
обременена с живот.
твърде много живот.
(мигът, в който…
знаеш.)
засмуквам първия червей,
който устните ми постигат.
приютявам го. нежно и тихо.
в дъното на небцето си.
изстисквам сока му.
почти гальовно, като новородено,
засукало майчината гръд.
(мигът, в който…
знаеш.)
небето повръща гръмотевици.
гърлото му е обречено.
(мигът, в който…
знаеш.)
заплитат се.
пръстите ми.
тревата е току-що набола.
млада и твърда.
с премного кръв
в утробата си.
(мигът, в който…
знаеш.)
продължавам да пиша.
върху езика ми пролазват
мравки. порочни и морни.
(мигът, в който….
знаеш.)
линиите върху дланите ми
са прекършени. залепям ги
със слюнка. зелена и влажна.
променям почерка си.
(мигът, в който…
знаеш.)
открих раните си. издълбах
на дъното им облак. и ръка.
да го носи.
(мигът, в който…
знаеш.)
хладни буци кал се
настаняват дълбоко
в левия ми бял дроб.
десният – зъзне.
(мигът, в който…
знаеш.)
тъмно е. косата ми
пуска корени. тялото ми
изплюва соковете си. в
тежката пръст. тъмночервена.
рохка и сочна.
мигът, в който
пръстите ми спират да ровят.
знаеш.
петното е кухо.
